Трудните деца

Изграждането на характера и ценностната система на човек започва от най-ранна възраст.

Първата общност, в която попада детето е детската градина. Там всяко дете се учи да общува, да приема другите деца, да се съобразява с тях.

снимка: freepik.com

В детската гадина децата са поставени в нова ситуация, различна от семейната среда. Учителят е възрастният, който се грижи да създаде условия децата да се чувстват спокойни и обичани.

Но не винаги се получава така, че всички деца да приемат новата среда. Всъщност има такива деца, които и в семейството и в детската градина трудно могат да бъдат научени да спазват основни норми на поведение и правила.

Това са така наречените трудни деца. Трудните деца не са лоши деца, а такива,с  които родителите и учителите срещат повече затруднения в общуването и контрола над поведението им.

Много често обаче именно тези деца – твърдоглави, волеви,енергични и инатливи порастват, за да станат лидери в различни области на живота.

Ето защо е толкова важно да им се наложат нужните ограничения, за да се спре саморазрушителното им поведение, да се тушират недостатъците им и да се развие потенциалът им. Важно е да не се пречупи духът на децата, а да се канализира огромната им енергия в конструктивни дейности.

Андрю Фулър забелязва в своята практика известна повтаряемост в типа деца и техните поведенчески проблеми. Така той класифицира шест типа проблемни деца: манипулатори, дипломати, спорещи, състезатели, смелчаци и тихи бунтари. В зависимост от категорията, в която попадат, децата изискват различно отношение и методи на въздействие.

Манипулатори: тези деца въртят възрастните на малкия си пръст. Имат нужда да са в центъра на вниманието и да са най- добри във всичко. Бързо нагаждат поведението си според ситуацията, като изхождат от позицията, че целта оправдава средствата. В някои случаи тормозят другите деца, но се стремят да изглеждат невинни пред възрастните.

Дипломати: тези деца са необикновено умни и много изобретателни. Очароват другите с веселия си нрав, но не знаят кога да спрат. Никога не се признават за победени.

Спорещи: тези деца са ревностни застъпници на справедливостта и равенството. Те са енергични и решителни деца с дар слово-смъртоносна комбинация. Могат да превърнат живота ви в непрестанен спор за това кой е получил най-голямото парче и дали това е честно.Ако ги накарате да свършат нещо, ще трябва да се готвите за отпор и дискусия.

 Състезателите: за тях победата е най-важна. Готови са да направят всичко, но не и да отстъпят. Държат на своето, дори когато е против собствените им интереси.

   Смелчаците: тези деца са любители на силните усещания и обожават предизвикателствата. Познават се от далеч – често накуцват или са бинтовани. Не умеят да премерват рисковете, които поемат. Обикновено са много добри по сърце и изобщо нямат намерение да ви тревожат. Отглеждането им е като екстремен спорт.

Тихите бунтари: те са трудни за разбиране, потайни и неорганизирани. Вбесяват възрастните с безучастието и мълчанието си. Те често се затварят в себе си. Тези деца са много умни и извънредно чувствителни.

Независимо към кой тип спадат, всички деца имат нужда от сигурността, че са обичани в семейството си, разнообразна група от приятели, възрастен извън семейството, с когото да се разбират.

Това са условия за да развиват устойчивост.

Според Алисън Шейфър всяко човешко същество има четири основни потребности:

  • да се чувствам свързан: трябва да знам, че съм приеман и принадлежа някъде;
  • да се чувствам съществен: трябва да знам, че приносът ми е от значение;
  • да се чувствам смел : трябва да вярвам, че мога да посрещна каквото дойде;
  • да се чувствам способен: трябва да знам, че притежавам уменията и мога да се справя.

Един от начините да се справим с поведението на трудните деца е да приложим методът „Дисциплина чрез сътрудничество“/ Линда Алберт /.

Дисциплината чрез сътрудничество, като практическа и позитивна програма, използва за справяне с лошото поведение подхода „ръкуване“. По-просто казано този метод показва на учителите как да работят ръка за ръка с учениците и родителите. Чрез сътрудничество могат да се постигнат две неща:

  1. Класната стая/занималнята/ става приятно място, където се преподава и учи;
  2. Учениците повишават самооценката си, което е важна предпоставка както за добро поведение, така и за академични постижения.

Тази тема е широкообхватна и може много да се говори по нея. Най- важното е да се намери точния подход към всяко дете, за да може да расте пълноценно. И ако родителите и учителите успеят да отгледат и възпитат децата правилно и с много обич, то това ще бъде предпоставка за наличието на европейски граждани, които ще зачитат човешкото достойнство, както и върховенството на закона, ще могат да живеят свободно в условията на демокрация и равенство.

И така…Европа, в която вярвам, е тази, която се грижи за децата си и за тяхната ценностна система, тази , която не отхвърля трудните деца, а търси най-добрите начини да се справи с характера им и проявите на лошо поведение. Защото може би тези „трудни“деца ще бъдат в бъдеще едни от най-значимите личности на Европа.

Комисия за „Работа с родители“
към 39 ДГ „ Пролет“

Детската агресия – какво се крие зад нея?

Доскоро агресията при децата се разглеждаше от възпитателите и лекарите основно като резултат от педагогическа небрежност или като ярък симптом на някои неврологични или психиатрични заболявания. А традицията да се дава професионална присъда, дори на съвсем малки деца, продължава и до днес.

Снимка: Freepik

Но психолозите, които виждат в проявата на бурната детска експресивност мощен ресурс за развитието на детето, се опитват да поправят „лошата“ репутация на детската агресия. Най-важното, което трябва да се помни за тази агресия е: това е характеристика, неразривно свързана с детската личност.

Според психологическото си съдържание, агресията може да бъде:

Проява на криза в развитието, когато детето е „надраснало“ старите отношения с обкръжението си и има нужда от нов тип връзки. Първата сериозна криза „Мога сам!“ се преживява на 3 години. Именно през този период опитите на възрастните да се държат „както винаги“ предизвикват закономерен протест у детето, тъй като при него вече са се изградили навици за самостоятелност, натрупан е речников запас и е нараснала потребността му от по-голяма свобода на действията.

Проява на буен темперамент. Децата с буен темперамент са неуморни, сякаш са истински маратонци. Средностатистическите норми за сън и почивка, които отстояват педиатрите, не са подходящи за деца, чиито заложби им позволяват продължително и с ентусиазъм да играят, да се движат, да слушат приказки, да рисуват и т.н. Основните причини за проява на агресия у детето в тези случаи могат да бъдат желанието да се довърши започнатото, огромният интерес към заниманията, както и увлечението в процеса на играта. Децата с буен темперамент проявяват капризи и негодуват, когато не са достатъчно ангажирани, което значи неудовлетворени.

Сигнал за физическо неразположение, физиологичен дискомфорт или понижено настроение. Докато не научим детето да различава физическите и емоционалните си състояния, то ще дава сигнал за тях по неспецифични начини, каквито са и симптомите на дискомфорт. То говори с цялото си тяло, докато не научи необходимите думи, описващи важни състояния и желания.

Начин за доминиране в отношенията с връстниците или възрастните. Високото ниво на агресивност в семейните отношения, конфликтите, противопоставянето и борбата за лидерство са пример за детето и пряка причина за негови агресивни прояви и за стремежа му да се наложи над другите.

Сигнал за недостиг на положителни емоции. Детето може да „пренася“ негативни емоции, очаквания и страхове от семейството в детската градина или в училището. Агресията по отношение на връстниците в този случай е мотивирана от желанието му да се освободи от неприятното и плашещо напрежение. Вместо да наказваме детето, вкарвайки го в един затворен кръг от наказания и страдания, трябва да го изслушаме и да го успокоим.

Проява на „справедлив гняв“. Сражавайки се с моралистите, които смятат, че „нормалното дете е послушното дете“, психолозите предлагат да се различава агресия и справедлив гняв. Ако има обективна причина за негодувание и протест, например някой от родителите за пореден път не изпълнява обещанието си да отидат в зоопарка, тогава е напълно обяснимо защо детето се ядосва. Трябва да научим децата да проявяват силните си емоции „цивилизовано“, а също и да аргументират негодуванието си, когато е по обективни причини.

Понякога агресията е последен опит на детето да поиска от родителите си любов.
Своите искания за любов то отправя по три начина: проявява нежност (умилква се с надеждата да му отговорят с ласка); плаче и хленчи в опит да получи малко топлинка, когато родителите забравят, че детето трябва да се прегръща и гали, или просто смятат, че „глезотиите“ са излишни; крещи, буйства и проявява силни емоции в очакване да получи поне някакъв емоционален отговор.
Не е правилно да се смята, че агресията е каприз на детето и начин за привличане на вниманието към собствената му личност. Понякога тя е отчаян вик за любов, от която децата се нуждаят много повече. Когато в едно семейство отношенията са хладни и официални, когато всичко се прави „както трябва“, всеки е зает в домакинството и господства принципът всичко да се пести, включително и емоциите, детето не получава необходимата подкрепа и неговият емоционален „резервоар“ стои празен. Тогава на преден план излиза дефицитът на любов, липсата на разбиране и поощряване. И не знаейки как да си осигури любов, то често проявява агресия, която е насочена предимно към най-близките. Защото именно от тях детето очаква отговор на въпроса: „Защо никой не ме обича?!“

Общите причини за агресия при децата са няколко групи:

1. Към генетичните фактори се отнасят темпераментът и наследствените заболявания, а също и някои травми, които изискват повече време за възстановяване. Например ако детето е получило травма на главата, при него още доста време ще има нарушения в поведението, с които е трудно да се справи както то, така и възрастните, които се грижат за него.

2. Към психологическите причини се отнасят факторите, влияещи на междуличностните отношения в семейството: наличието на напрежение и неудовлетвореност от живота, монотонността на семейния живот, степента на емоционална близост между децата и родителите, агресивното поведение на един от членовете на семейството, строгото отношение към децата и различните видове пряко или скрито насилие над тях. Родителите песимисти или скептици също довеждат децата си до отчаяние, стимулират тяхното подсъзнателно желание незабавно да предприемат нещо. А едни от най-силните „провокатори“ на агресия са детските страхове.

3. Към педагогическите причини за агресия може да бъде отнесена неправилната тактика на възпитание, която предизвиква съпротива и озлобление у детето и стимулира фантазиите му за бягство и отмъщение. Ако го унижават, поставят го на колене, засрамват го пред другите деца, заплашват го с разправа или дори обещават да се откажат от него, то е принудено да измисля радикални начини, за да се защити.

4. Към социалните фактори спада общото равнище на агресия в обществото, което се транслира в семейството чрез средствата за комуникация, разговорите с гостите или чрез информацията, която детето получава от други деца. Освен жестоките филми и игри (реални и виртуални), които стимулират агресивното поведение у децата, негативно влияние имат и новините. Те не трябва да гледат новини за катастрофи, природни катаклизми и терористични атаки с многобройни жертви, особено когато виждат, че и родителите им са изплашени и притеснени от това. Друга бомба със закъснител понякога се оказва и социалното неравенство на семействата, както и завистта към връстниците.

Откъс от книгата на Олга Маховска „Мисли като дете, действай като възрастен“ 

статията е взета от сайта purvite7.bg

Защо играта е важна за децата?

Понякога по време на консултация се налага да обяснявам на родителите защо играта е важна за децата. Първоначално те са учудени, когато влязат в кабинета и видят толкова много играчки. След това се учудват, че терапията, особено с малките деца, протича изцяло в игрова форма. От друга страна, по време на тези консултации, на мен също ми правят впечатление няколко неща:
– някои родители смятат, че давайки на детето играчка и казвайки му: „Поиграй си!“, са свършили необходимото;
– някои родители смятат, че купуването на играчки е ненужно, защото детето има таблет или смартфон;
– някои родители не знаят какви играчки да купят на детето си.
Истината е, че Нейно Величество Играта е нещо, което е жизнено необходимо за правилното детско развитие.  В зависимост от вида на играта децата се научават на много ценни умения – развиват мисленето си, вниманието си, паметта си, фината си моторика, креативността си, координацията око-ръка, усъвършенстват математическите си знания, развиват езиковите си умения, научават се да спазват правила, да изчакват реда си, да губят.
Това, което съветвам родителите, дошли в моя кабинет, е следното:
Играйте с децата си – забавлявайте се заедно с тях. Не оставяйте детето само да разучава новата играчка. Покажете му я, обяснете му как се играе с нея, след това играйте заедно.
Купувайте на детето си от типа образователни играчки. Няма нужда да се прави колекция от плюшени играчки у дома, те хем трудно се поддържат от хигиенна гледна точка, хем не предлагат нужното на детето. Избирайте съответстващи за възрастта на детето – форми за вгнездяване, пъзели, конструктори, дървени играчки, настолни игри. Консултирайте се с продавачите в магазина, ако не сте сигурни какво да изберете.
Не купувайте наведнъж много играчки – играйте с една играчка, докато му омръзне на детето и  след това я приберете. Извадете нова и играйте с нея. После приберете и нея и извадете друга. С една играчка могат да се организират няколко на брой игри, въпрос на въображение е. Когато детето е забравило прибраната играчка, пак я извадете и я използвайте.
Не купувайте излишно скъпи играчки. Отново е въпрос на въображение да предложите на детето си наглед проста игра, но достатъчно забавна и образователна.
√ Не използвайте таблети, компютри и смартфони като заместители на истинските играчки, които можеш да вземеш в ръцете си и да манипулираш с тях.
Играйте честно с детето си, не го оставяйте винаги да побеждава. Така израства дете, което не умее да губи и се превръща във възрастен, който не умее да губи. Играта е чудесно средство да се научи човек от ранна възраст, че в живота има както победи, така и загуби.
Не скъпете похвалите си, докато играете: “Браво!”, “Чудесно се справи!”, “Продължавай така!” и др.
Не използвайте като извинение пред себе си думите: „По цял ден съм на работа, нямам време да играя с детето.“ Времето наистина не достига на никого от нас, но при добра организация е възможно да бъдат осигурени моменти за съвместна игра.
Опитайте се да осигурите игри, които могат да се играят от цялото семейство. Наистина са много забавни и сплотяващи тези игрови моменти.
След като обобщих моите мисли, реших да попитам няколко деца от кабинета ми: “Защо играта е важна за децата?”. Ето техните отговори:

Б., 7 г. – Защото се учиш.
К., 8 г. – Защото децата се уморяват в училище и защото игрите са забавни.
Б., 5 г. – Защото е весело и защото ще стана умен.
Н., 9 г. – Защото децата се забавляват и защото така научават нови неща.
А., 5 г. – Защото, ако детето си е написало домашната, ще получи “Браво!” или стикери. (така е в кабинета, да).
М., 10 г. – Защото това е ценно време и когато пораснат, няма да имат време за игра.

Толкова мъдри отговори, синтезирали цялата истина! Използвайте това ценно време и помогнете на децата си да се забавляват, да отпочиват, да учат, да стават по-умни – играйте с тях!

Автор – логопед София Вълнеева статията е взета от сайта logopedia-bg.com