Трудните деца

Изграждането на характера и ценностната система на човек започва от най-ранна възраст.

Първата общност, в която попада детето е детската градина. Там всяко дете се учи да общува, да приема другите деца, да се съобразява с тях.

В детската гадина децата са поставени в нова ситуация, различна от семейната среда.Учителят е възрастният, който се грижи да създаде условия децата да се чувстват спокойни и обичани.

Но не винаги се получава така, че всички деца да приемат новата среда. Всъщност има такива деца, които и в семейството и в детската градина трудно могат да бъдат научени да спазват основни норми на поведение и правила.

Това са така наречените трудни деца. Трудните деца не са лоши деца, а такива,с  които родителите и учителите срещат повече затруднения в общуването и контрола над поведението им.

Много често обаче именно тези деца – твърдоглави, волеви,енергични и инатливи порастват, за да станат лидери в различни области на живота.

Ето защо е толкова важно да им се наложат нужните ограничения, за да се спре саморазрушителното им поведение, да се тушират недостатъците им и да се развие потенциалът им. Важно е да не се пречупи духът на децата , а да се канализира огромната им енергия в конструктивни дейности.

Андрю Фулър забелязва в своята практика известна повтаряемост в типа деца и техните поведенчески проблеми. Така той класифицира шест типа проблемни деца: манипулатори, дипломати, спорещи, състезатели, смелчаци и тихи бунтари.В зависимост от категорията, в която попадат, децата изискват различно отношение и методи на въздействие.

Манипулатори: тези деца въртят възрастните на малкия си пръст.Имат нужда да са в центъра на вниманието и да са най- добри във всичко. Бързо нагаждат поведението си според ситуацията, като изхождат от позицията, че целта оправдава средствата. В някои случаи тормозят другите деца, но се стремят да изглеждат невинни пред възрастните.

Дипломати: тези деца са необикновено умни и много изобретателни. Очароват другите с веселия си нрав, но не знаят кога да спрат.Никога не се признават за победени.

Спорещи: тези деца са ревностни застъпници на справедливостта и равенството. Те са енергични и решителни деца с дар слово- смъртоносна комбинация. Могат да превърнат живота ви в непрестанен спор за това кой е получил най-голямото парче и дали това е честно.Ако ги накарате да свършат нещо, ще трябва да се готвите за отпор и дискусия.

 Състезателите: за тях победата е най- важна. Готови са да направят всичко, но не и да отстъпят. Държат на своето, дори когато е против собствените им интереси.

   Смелчаците: тези деца са любители на силните усещания и обожават предизвикателствата. Познават се от далеч – често накуцват или са бинтовани. Не умеят да премерват рисковете, които поемат. Обикновено са много добри по сърце и изобщо нямат намерение да ви тревожат. Отглеждането им е като екстремен спорт.

Тихите бунтари: те са трудни за разбиране, потайни и неорганизирани. Вбесяват възрастните с безучастието и мълчанието си. Те често се затварят в себе си. Тези деца са много умни и извънредно чувствителни.

Независимо към кой тип спадат, всички деца имат нужда от сигурността , че са обичани в семейството си, разнообразна група от приятели, възрастен извън семейството, с когото да се разбират.

Това са условия за да развиват устойчивост.

Според Алисън Шейфър всяко човешко същество има четири основни потребности:

  • да се чувствам свързан: трябва да знам, че съм приеман и принадлежа някъде;
  • да се чувствам съществен: трябва да знам, че приносът ми е от значение;
  • да се чувствам смел : трябва да вярвам, че мога да посрещна каквото дойде;
  • да се чувствам способен: трябва да знам ,че притежавам уменията и мога да се справя.

Един от начините да се справим с поведението на трудните деца е да приложим методът „Дисциплина чрез сътрудничество“/ Линда Алберт /.

Дисциплината чрез сътрудничество, като практическа и позитивна програма, използва за справяне с лошото поведение подхода „ръкуване“. По- просто казано този метод показва на учителите как да работят ръка за ръка с учениците и родителите. Чрез сътрудничество могат да се постигнат две неща: 1.класната стая/занималнята/ става приятно място, където се преподава и учи; 2.учениците повишават самооценката си, което е важна предпоставка както за добро поведение, така и за академични постижения.

Тази тема е широкообхватна и може много да се говори по нея. Най- важното е да се намери точния подход към всяко дете, за да може да расте пълноценно. И ако родителите и учителите успеят да отгледат и възпитат децата правилно и с много обич, то това ще бъде предпоставка за наличието на европейски граждани, които ще зачитат човешкото достойнство, както и върховенството на закона, ще могат да живеят свободно в условията на демокрация и равенство.

И така…Европа, в която вярвам, е тази, която се грижи за децата си и за тяхната ценностна система, тази , която не отхвърля трудните деца, а търси най- добрите начини да се справи с характера им и проявите на лошо поведение. Защото може би тези „трудни“деца ще бъдат в бъдеще едни от най- значимите личности на Европа.

 

                                                                                                  Комисия за „Работа с родители“

                                                                                                                  към 39 ДГ „ Пролет“

 

Детската агресия – какво се крие зад нея?

Доскоро агресията при децата се разглеждаше от възпитателите и лекарите основно като резултат от педагогическа небрежност или като ярък симптом на някои неврологични или психиатрични заболявания. А традицията да се дава професионална присъда, дори на съвсем малки деца, продължава и до днес.

Но психолозите, които виждат в проявата на бурната детска експресивност мощен ресурс за развитието на детето, се опитват да поправят „лошата“ репутация на детската агресия. Най-важното, което трябва да се помни за тази агресия е: това е характеристика, неразривно свързана с детската личност.

Според психологическото си съдържание, агресията може да бъде:

Проява на криза в развитието, когато детето е „надраснало“ старите отношения с обкръжението си и има нужда от нов тип връзки. Първата сериозна криза „Мога сам!“ се преживява на 3 години. Именно през този период опитите на възрастните да се държат „както винаги“ предизвикват закономерен протест у детето, тъй като при него вече са се изградили навици за самостоятелност, натрупан е речников запас и е нараснала потребността му от по-голяма свобода на действията.

Проява на буен темперамент. Децата с буен темперамент са неуморни, сякаш са истински маратонци. Средностатистическите норми за сън и почивка, които отстояват педиатрите, не са подходящи за деца, чиито заложби им позволяват продължително и с ентусиазъм да играят, да се движат, да слушат приказки, да рисуват и т.н. Основните причини за проява на агресия у детето в тези случаи могат да бъдат желанието да се довърши започнатото, огромният интерес към заниманията, както и увлечението в процеса на играта. Децата с буен темперамент проявяват капризи и негодуват, когато не са достатъчно ангажирани, което значи неудовлетворени.

Сигнал за физическо неразположение, физиологичен дискомфорт или понижено настроение. Докато не научим детето да различава физическите и емоционалните си състояния, то ще дава сигнал за тях по неспецифични начини, каквито са и симптомите на дискомфорт. То говори с цялото си тяло, докато не научи необходимите думи, описващи важни състояния и желания.

Начин за доминиране в отношенията с връстниците или възрастните. Високото ниво на агресивност в семейните отношения, конфликтите, противопоставянето и борбата за лидерство са пример за детето и пряка причина за негови агресивни прояви и за стремежа му да се наложи над другите.

Сигнал за недостиг на положителни емоции. Детето може да „пренася“ негативни емоции, очаквания и страхове от семейството в детската градина или в училището. Агресията по отношение на връстниците в този случай е мотивирана от желанието му да се освободи от неприятното и плашещо напрежение. Вместо да наказваме детето, вкарвайки го в един затворен кръг от наказания и страдания, трябва да го изслушаме и да го успокоим.

Проява на „справедлив гняв“. Сражавайки се с моралистите, които смятат, че „нормалното дете е послушното дете“, психолозите предлагат да се различава агресия и справедлив гняв. Ако има обективна причина за негодувание и протест, например някой от родителите за пореден път не изпълнява обещанието си да отидат в зоопарка, тогава е напълно обяснимо защо детето се ядосва. Трябва да научим децата да проявяват силните си емоции „цивилизовано“, а също и да аргументират негодуванието си, когато е по обективни причини.

Понякога агресията е последен опит на детето да поиска от родителите си любов.
Своите искания за любов то отправя по три начина: проявява нежност (умилква се с надеждата да му отговорят с ласка); плаче и хленчи в опит да получи малко топлинка, когато родителите забравят, че детето трябва да се прегръща и гали, или просто смятат, че „глезотиите“ са излишни; крещи, буйства и проявява силни емоции в очакване да получи поне някакъв емоционален отговор.
Не е правилно да се смята, че агресията е каприз на детето и начин за привличане на вниманието към собствената му личност. Понякога тя е отчаян вик за любов, от която децата се нуждаят много повече. Когато в едно семейство отношенията са хладни и официални, когато всичко се прави „както трябва“, всеки е зает в домакинството и господства принципът всичко да се пести, включително и емоциите, детето не получава необходимата подкрепа и неговият емоционален „резервоар“ стои празен. Тогава на преден план излиза дефицитът на любов, липсата на разбиране и поощряване. И не знаейки как да си осигури любов, то често проявява агресия, която е насочена предимно към най-близките. Защото именно от тях детето очаква отговор на въпроса: „Защо никой не ме обича?!“

Общите причини за агресия при децата са няколко групи:

1. Към генетичните фактори се отнасят темпераментът и наследствените заболявания, а също и някои травми, които изискват повече време за възстановяване. Например ако детето е получило травма на главата, при него още доста време ще има нарушения в поведението, с които е трудно да се справи както то, така и възрастните, които се грижат за него.

2. Към психологическите причини се отнасят факторите, влияещи на междуличностните отношения в семейството: наличието на напрежение и неудовлетвореност от живота, монотонността на семейния живот, степента на емоционална близост между децата и родителите, агресивното поведение на един от членовете на семейството, строгото отношение към децата и различните видове пряко или скрито насилие над тях. Родителите песимисти или скептици също довеждат децата си до отчаяние, стимулират тяхното подсъзнателно желание незабавно да предприемат нещо. А едни от най-силните „провокатори“ на агресия са детските страхове.

3. Към педагогическите причини за агресия може да бъде отнесена неправилната тактика на възпитание, която предизвиква съпротива и озлобление у детето и стимулира фантазиите му за бягство и отмъщение. Ако го унижават, поставят го на колене, засрамват го пред другите деца, заплашват го с разправа или дори обещават да се откажат от него, то е принудено да измисля радикални начини, за да се защити.

4. Към социалните фактори спада общото равнище на агресия в обществото, което се транслира в семейството чрез средствата за комуникация, разговорите с гостите или чрез информацията, която детето получава от други деца. Освен жестоките филми и игри (реални и виртуални), които стимулират агресивното поведение у децата, негативно влияние имат и новините. Те не трябва да гледат новини за катастрофи, природни катаклизми и терористични атаки с многобройни жертви, особено когато виждат, че и родителите им са изплашени и притеснени от това. Друга бомба със закъснител понякога се оказва и социалното неравенство на семействата, както и завистта към връстниците.

Откъс от книгата на Олга Маховска „Мисли като дете, действай като възрастен“ 

статията е взета от сайта purvite7.bg

Защо играта е важна за децата?

Понякога по време на консултация се налага да обяснявам на родителите защо играта е важна за децата. Първоначално те са учудени, когато влязат в кабинета и видят толкова много играчки. След това се учудват, че терапията, особено с малките деца, протича изцяло в игрова форма. От друга страна, по време на тези консултации, на мен също ми правят впечатление няколко неща:
– някои родители смятат, че давайки на детето играчка и казвайки му: „Поиграй си!“, са свършили необходимото;
– някои родители смятат, че купуването на играчки е ненужно, защото детето има таблет или смартфон;
– някои родители не знаят какви играчки да купят на детето си.
Истината е, че Нейно Величество Играта е нещо, което е жизнено необходимо за правилното детско развитие.  В зависимост от вида на играта децата се научават на много ценни умения – развиват мисленето си, вниманието си, паметта си, фината си моторика, креативността си, координацията око-ръка, усъвършенстват математическите си знания, развиват езиковите си умения, научават се да спазват правила, да изчакват реда си, да губят.
Това, което съветвам родителите, дошли в моя кабинет, е следното:
Играйте с децата си – забавлявайте се заедно с тях. Не оставяйте детето само да разучава новата играчка. Покажете му я, обяснете му как се играе с нея, след това играйте заедно.
Купувайте на детето си от типа образователни играчки. Няма нужда да се прави колекция от плюшени играчки у дома, те хем трудно се поддържат от хигиенна гледна точка, хем не предлагат нужното на детето. Избирайте съответстващи за възрастта на детето – форми за вгнездяване, пъзели, конструктори, дървени играчки, настолни игри. Консултирайте се с продавачите в магазина, ако не сте сигурни какво да изберете.
Не купувайте наведнъж много играчки – играйте с една играчка, докато му омръзне на детето и  след това я приберете. Извадете нова и играйте с нея. После приберете и нея и извадете друга. С една играчка могат да се организират няколко на брой игри, въпрос на въображение е. Когато детето е забравило прибраната играчка, пак я извадете и я използвайте.
Не купувайте излишно скъпи играчки. Отново е въпрос на въображение да предложите на детето си наглед проста игра, но достатъчно забавна и образователна.
√ Не използвайте таблети, компютри и смартфони като заместители на истинските играчки, които можеш да вземеш в ръцете си и да манипулираш с тях.
Играйте честно с детето си, не го оставяйте винаги да побеждава. Така израства дете, което не умее да губи и се превръща във възрастен, който не умее да губи. Играта е чудесно средство да се научи човек от ранна възраст, че в живота има както победи, така и загуби.
Не скъпете похвалите си, докато играете: “Браво!”, “Чудесно се справи!”, “Продължавай така!” и др.
Не използвайте като извинение пред себе си думите: „По цял ден съм на работа, нямам време да играя с детето.“ Времето наистина не достига на никого от нас, но при добра организация е възможно да бъдат осигурени моменти за съвместна игра.
Опитайте се да осигурите игри, които могат да се играят от цялото семейство. Наистина са много забавни и сплотяващи тези игрови моменти.
След като обобщих моите мисли, реших да попитам няколко деца от кабинета ми: “Защо играта е важна за децата?”. Ето техните отговори:

Б., 7 г. – Защото се учиш.
К., 8 г. – Защото децата се уморяват в училище и защото игрите са забавни.
Б., 5 г. – Защото е весело и защото ще стана умен.
Н., 9 г. – Защото децата се забавляват и защото така научават нови неща.
А., 5 г. – Защото, ако детето си е написало домашната, ще получи “Браво!” или стикери. (така е в кабинета, да).
М., 10 г. – Защото това е ценно време и когато пораснат, няма да имат време за игра.

Толкова мъдри отговори, синтезирали цялата истина! Използвайте това ценно време и помогнете на децата си да се забавляват, да отпочиват, да учат, да стават по-умни – играйте с тях!

Автор – логопед София Вълнеева статията е взета от сайта logopedia-bg.com

Неприемливо поведение при децата. Какво означава това?

Автор: Цветалина Йосифова
психолог – психотерапевт, специализант клинична психология, Фондация Карин дом Варна

статията е взета от сайта purvite7.bg

Напоследък все по-често срещаме употребата на термина „неприемливо поведение”. Какво означава това? Неприемливото за едни си е съвсем приемливо за други. Когато става дума за децата, обаче, ние възрастните приемаме нашите разбирания и социални норми за „приемливи”, а тези, детските, които не разбираме-за неприемливи. Какво точно имам предвид: от разговорите с родители, учители и други специалисти може да обобщим, че под този термин най-често се разбира следното:

-прояви свързани с областта на тялото – хапе, щипе, блъска, отказва храна, удря себе си или другите, самонаранява се, може да се наблюдават прояви на нощни/дневни изпускания при изградени хигиенни навици или пък задръжка и др.

-прояви, по време на дейности-предимно по време на занимания- отказва да се занимава целенасочено, не изпълнява инструкциите, проявява опозиционност, разсейва се, пречи, не участва, не слуша,” нарушава дисциплината”, разхвърля, не подрежда и др.

-прояви, касаещи контакта с околните /деца и възрастни/ -предимно по време на игра и свободни занимания- блъска ги, взема играчки или не ги дава, удря децата, липсва на желание /или е засилено / и адекватни умения за общуване и взаимодействие и др.

-прояви, които детето е заучило като начин на изразяване и поведение, свързани с възпитанието и семейния модел: „Удрят ли те-удряй“, „Ще си правя каквото искам“, „Привличам внимание….“ , „Решавам проблема с бой“, „Правото на по-силния” и т.н.

Не можем да останем безучастни към всичко това и много често то провокира и в нас твърде силни емоции: „изнервя ме”, „вбесява ме”, „ не разбирам защо го прави”, „не води до нищо добро”, „как може да наранява себе си и другите”, „не разбира ни от добро, ни от лошо”, „чувствам се: безсилна, ядосана, срамувам се, виновна, обидена, уплашена, притеснена.” и т.н.

А как ли се чувства детето?

Може би точно по същия начин: неразбрано, ядосано, обидено, уплашено, безсилно.

За да можем да му помогнем да се справи трябва първо да си отговорим на въпроса „Защо прави това?

Да го наблюдаваме внимателно, защото после възникват и въпросите кога, къде и как най-често го прави? А също и защо, кога, къде и как НЕ го прави!

Казано накратко –нашата първа задача е да разберем функцията на детското поведение. Какво означава то? – срещу нас лично ли е насочено или е сигнал за помощ? /така, както е симптома за болестта/ . Сърдим ли се на будилника, който звъни, за да ни събуди? Ядосваме ли се на светофара като светне червено?

Всички знаем от опит, че за да се проведе ефикасно лечение лекаря първо търси причината, после се прави антибиограма и чак тогава се избира ефективния антибиотик.

По същия начин и на нас ни е нужно „разкодиране на сигнала“ –намиране на причините защо детето прави това, а после и „антибиограма“ на поведението, за да определим „лечението“.

Какво трябва да знаем предварително:

-особеностите на психичните процеси /възприятия, внимание, памет, мислене/интелект, емоции/. В различната детска възраст те имат различни характеристики и ние трябва да ги познаваме или да се обърнем към някой специалист, който ги познава. Защото несъобразяването с тях /например завишаването на изискванията/ много лесно може да предизвиква подобно защитно поведение от децата.

-възрастовите особености –на различна възраст децата преминават през различни преживявания. Имат си своите „психологични задачи”, свързани с израстването, с които трябва да се справят. Пубертета е една от тях, но съвсем не е първата детска криза -всички сме чували за „кризата на ината”, „кризата на първокласника”. Поведението и отношението на възрастните може да подпомогне детето в справянето, но и да я задълбочи, ако не отговаря на детските потребности.

-специфика на състоянието на детето – ние терапевтите не работим с диагнози, работим с потребностите на децата. Но и за нас е нужна добра психодиагностика, за да сме максимално полезни на децата и семействата. Тя ни помага да се съобразим с индивидуалните и специфични трудности на детето, да открием ресурсите и силните му страни, както и очакваните рискове и възможности.

За специалистите синдромите на хиперактивност, на аутизъм, умствено изоставане и т.н. не са етикети, а насоки за работа. Всяко едно състояние си носи своите характеристики като поведенчески прояви, но и като подходяща, съответна терапевтична интервенция и насоки за работа.

-индивидуални особености на детето и семейството – личния подход, спечеленото доверие на родителите, доброжелателно отношение и познаването на индивидуалните особености на детето са безспорни фактори, които няма да коментираме.

Ако сме намерили отговора на функцията на детското „неприемливо” поведение и сме взели горните обстоятелства впредвид много по-лесно ще определим каква трябва да бъде нашата интервенцията и корекцията на това поведение.

Корекция на неприемливото поведение:

1.Овладейте себе си! Бъдете добронамерени!

-Физическо блокиране, задържане, ограничаване на двигателната възбуда/=поставяне на граница „до тук“./

-Силна прегръдка или погалване по гърба, задържане с ръка на рамото или др.

-Без критикуващ коментар и без емоционална или морална оценка !

-Може да е придружено с кратка фраза „Не позволявам да удряш“, „Край“ , „Спокойно …“.

-Не казваме „лош си“, а „постъпката ти е лоша“

-Въздържайте се от изречения-инструкции, които започват с „Не….“.. Те предварително настройват детето към упорство особено около 3 год. ” Опитайте се да преформулирате изречениятя си.

-Принципа е „Тук и сега”-нашата реакция трябва да е непосредствена, веднага, в ситуацията, а не след време. Децата живеят в настоящето.

2. Вербализиране на емоцията – да покажем, че разбираме поведението и чувствата на детето: -„Искаш …. …, затова……….. ? “/ „Искаш играчката му, затова го блъсна ли?“ /,

„Ядосан ли си ?“, „Сърдиш се защото…“

3. Даване на „правилен “ модел и алтернативен вариант :

-„Ако искаш… изчакай /попитай/ помоли….. “ и т.н.

-„Ако не искаш……може да…………или да…. .“

(Даване на набор от различни приемливи модели, от които детето да си избере)

-Насърчаване да опита „новия“ социално-желан модел /може с помощ/ и похвали при опит !

Превенция на неприемливо поведение:

Наблюдавайте детето и реагирайте по възможност преди него, като му припомните как постъпваме преди да се разрази конфликтната ситуация или

-при случайна, положителна проява го похвалете !!!

-Не чакайте нежелана проява, за да пристъпите към корекция.

Създавайте ситуации, в които да може да се прояви положително и го хвалете!

-Изграждайте на нов образ на детето и нова идентификация.“Аз съм такъв, за какъвто ме мислиш/говориш/“ !

-Положителната подкрепа е по-силен мотиватор от отрицателната

-Ново поведение се изгражда по-лесно, отколкото да се коригира вече затвърдено.

-Да уважаваме и приемаме различията, детската индивидуалност и оригиналност! Всеки има право да бъде такъв, какъвто е, ако това не пречи на околните също да бъдат себе си!

Бъдете добронамерени, овладени, последователни и търпеливи в повторението и резултата няма да закъснее !

 

Общувайте с децата си навсякъде и по всяко време!

Вечер, когато се приберем след изморителен ден искаме просто да се отпуснем на дивана с дистанционното в ръка. Образите ни увличат, а проблемите на героите от екрана сякаш изместват нашите собствени и се пренасяме в онази друга реалност. Физически сме тук, а ума ни е другаде… На пода децата играят, по-често едно до друго, а не заедно едно с друго и в един момент неизменно се стига до съревнование, дърпане, бутане, понякога дори ритане, скубане, хапане, викове и обидни думи. Ставате, раздразнени от случващото се, но не толкова от страх, че може да се наранят, колкото, че са ви отвлекли от интересната развръзка и започвате да раздавате правосъдие – кой е виновен, кой какво е направил и защо, кой какво ще направи, за да се поправи… И ето че на екрана вече текат финалните надписи.

Звучи ли ви познато? Тази сцена се разиграва всяка вечер в хиляди семейства. Разбира се, не всичко е точно така – някои семейства са с едно дете, което търси внимание и досажда с въпроси; други предпочитат новините или спортните канали пред филмите. Но картинката е подобна при всички…
А има и други семейства, такива, за които телевизорът и компютърът се включват след като децата заспят и служат наистина за отмора. С новите технологии може да се гледат вече отминали предавания и така няма нужда да се бърза, за да не изпуснем нещо.

Може би ще ви се стори прекалено, но е факт, че всички външни дразнители ни отвличат от настоящето – тук и сега. За да бъдем продуктивни и успешни, било то на работното място и най-вече вкъщи трябва да се стремим да стоим осъзнато в „тук и сега“. Да избягваме да отвличаме вниманието си с фонови шумове и дразнители като радио, телевизия и други. Да влагаме ум и сърце във всичко, което правим, за да се получат добре!

Отделете специално време за децата си! Ако са по-големи и познават часовника може дори да оцветите картонен кръг и да маркирате времето за съвместна игра с определен цвят, за да знаят и децата, че това време е само за тях. Нека му се насладят напълно, като ги оставите те да изберат на какво да играете и да следят за спазването на правилата. А правила трябва да има, за да е честна играта. Децата имат силно развито чувство за справедливост, използвайте го!

Играта е чудесен начин на въведете ново правило, което да пренесете впоследствие и в ежедневието на цялото семейство. През играта децата по-лесно усвояват нови знания и умения, учат се да споделят играчките си и да се редуват, играейки с една и съща играчка или на настолни игри със зарче.

За по-малките деца е изключително ценно да играят заедно с по-голямо братче или сестричка, а защо не съседче или братовчедче, които да им дават пример. Общуването с по-големи деца помага на малчуганите да усвоят по-бързо и лесно кое поведение е приемливо и кое не, как се манипулира с предметите, стимулира проговарянето и комуникацията като цяло.

Вечер преди лягане четете приказки. Това успокоява страстите от по-буйните игри, създава усещането за сигурност и спокойствие, развива детското въображение и обогатява речника с нови думи. Децата ценят тези мигове на споделено преживяване, а ползите са за всички. Един човек, който разполага с богат речник, разполага и с богат набор от реакции, много способи на действие и изразяване на своите желания и потребности. Едно обгрижвано дете може да изрази с дума, а не с плач или агресия, как се чувства и какво иска. Такова дете може да разбере, когато родителя обяснява защо и как може да стане това, което иска – ако не днес, то утре…

Липсата на комуникация и разбиране за чувствата на другия са сред най-честите причини за агресивно поведение от страна на децата. Децата до 3 години виждат света егоцентрично, т.е. те нямат представата за чувствата на другите, за това, че другите могат да изпитват глад, жажда, болка и гняв. За малкото дете светът се върти около него и всичко в света се случва в отговор на неговите действия. Затова е много важно да говорим на децата си от най-ранна възраст и да описваме случващото се наоколо – „Майката на Тони го храни, защото вече е време за обяд и Тони е гладен“. А светът е толкова интересен, изпълнен с нови предмети, лица и емоции. Назовавайте ги за детето. То ще свикне да чува и различава богат набор от думи и после по-лесно ще ги възпроизведе.

Много е важно, когато родителят е ядосан, да вербализира как се чувства и какво го е провокирало. „Мама много се ядоса, че кака не я слуша и затова започна да вика. Не се карам на теб…“ Като му обяснявате случилото се, малкото дете се чувства значимо за вас и разбира, че то не е виновно за вашата реакция. Това е и допълнителна възможност да обясните и на голямото дете какво точно очаквате от него занапред…

При конфликтна ситуация като тази с която започнахме, може да реагирате по много и различни начини. Изборът е ваш. Вие сте възрастните и вашият пример в подобни ситуации съставя модела, по който децата ви ще се научат да действат.
Възпитавайте децата с пример, а не с думи! Децата разбират всичко, стига да им го обясним. Те имат потребност да изучават и да си обясняват света в цялото му многообразие.

Не се притеснявайте да говорите с децата си на различни теми! Едни от най-помагащите въпроси, в комуникацията с децата на така наречените теми „табу“ (секс, наркотици, конфликти, смърт и др.) е „А ти какво мислиш за това?“ или „А ти какво знаеш по въпроса?“ Тези два ключови въпроса помагат за изясняване на нивото на познание и разбиране на детето и дават основа за надграждане по дадената тема. Не затрупвайте детето с цялата информация по дадена тема. Тя може да се окаже излишна и нежелана, по-добре е да конкретизирате „Какво точно искаш да знаеш?“ и да дадете толкова нова информация, колкото то може да понесе със своето ниво на разбиране , до което е стигнало.

Общувайте с децата си навсякъде и по всяко време и нека тази комуникация бъде приоритет за вас. Защото колко от вас си спомнят някое предаване или филм, който са гледали преди 3 месеца? А децата помнят всичко. Детският мозък е като бял лист, върху който оставяме следи всеки ден. Нека заедно изпълним листа с пъстроцветни спомени за любов и споделени мигове!

Автор: Димана Митева – Найденова, психолог в Карин дом. Професионалните интереси на Димана са свързани с ранно детско развитие, мотивация и подпомагане на родителите за съвместни дейности с децата, както и работа с неприемливо поведение. Тя води „Групи за игра на родители и деца“, където дава ценни съвети на родителите за лесно и ранно адаптиране в детска ясла и градина. Статията е от purvite7.bg

Шамарите и детският мозък

Една от автоматичните реакции на много родители към нежеланото поведение e пляскането. Често ни питат какво е становището ни по този въпрос.

Въпреки че сме горещи поддръжници на поставянето на граници и двамата сме категорично против шамарите. Физическото наказание е сложна и спорна тема и тук не можем да си позволим да я разискваме в дълбочина – трябва да се разгледа в множество контексти. Едно обаче е сигурно: отрицателните последици от физическото наказание са многобройни. Ние сме убедени, че пляскането е по-скоро контрапродуктивно и мнението ни се подкрепя от невробиологичните изследвания и специализираната литература. Когато желаем да градим изпълнени с уважение отношения с децата си и те да усвояват житейските ни уроци, когато желаем да насърчим оптималното им развитие, физическите наказания трябва да се избягват. Също така вярваме, че децата не трябва да страдат от никаква форма на насилие, особено от страна на онези, на които те разчитат най-вече за закрила.

Знаем, че има всякакви родители, всякакви деца и всякакви ситуации, изискващи дисциплиниране. И със сигурност разбираме, че гневът и разочарованието, ведно с желанието да вкарат децата си в правия път, кара някои родители да използват пляскането като дисциплинираща стратегия. Но изследователските данни категорично свидетелстват, че дори, когато родителите са любящи и подкрепящи, пляскането не само не помага за промяна на поведението в дългосрочен план, но има отрицателни последствия в ред отношения. Разбира се, има много други подходи, които са също толкова вредни. Изолирането за дълги периоди от време, различните форми на словесно или психическо насилие са все дисциплиниращи практики, чрез които родителите нараняват детето, без дори да са го докоснали с пръст.

Ето защо ние насърчаваме родителите да избягват всеки дисциплиниращ подход, който причинява болка, предизвиква страх или ужас. Най-малкото защото това е контрапродуктивно. Така вниманието на детето се пренасочва от собственото поведение и необходимостта за промяна към реакцията на родителя към това поведение. Което означава, че детето престава да мисли въобще за своите действия. То вече мисли за това, колко несправедлив и зъл е родителят, че му е причинил тази болка. Родителската реакция в такъв случай препятства постигането и на двете основни цели в дисциплинирането – промяната на проблемното поведение и изграждането на детския мозък, – защото бива елиминирана възможността детето да помисли за поведението си и да почувства здравословна вина или разкаяние.

 Друг важен проблем при пляскането е онова, което се случва с детето на физиологично и невробиологично ниво. Мозъкът интерпретира болката като заплаха. Така че, когато родителят причини физическа болка на детето, то се изправя пред един нерешим парадокс от биологично естество. Всички имаме вроден инстинкт, когато сме наранени или се страхуваме, да се обръщаме за закрила към онези, които се грижат за нас. Но когато родителят е източникът на болката и страха, мозъкът на детето е объркан. От една страна, детето чувства импулс да избяга от родителя, който му причинява болка. От друга, се стреми към него, за да търси сигурност. Така че, когато родителят стане източник на страх или болка, може да предизвика дезорганизация във функционирането на мозъка, тъй като за този парадокс няма решение. Ние наричаме това състояние „крайна форма на дезогранизирано привързване“. Стресовият хормон кортизол, освобождаващ се при подобно дезорганизирано вътрешно състояние, и повтарящите се преживявания на ярост и ужас могат да причинят дълготрайни негативни ефекти върху развитието на мозъка , тъй като кортизолът е токсичен за мозъка и възпрепятства нормалното развитие. Суровите и жестоки наказания могат да доведат до значителни промени в мозъка – сред които унищожаването на мозъчни връзки и дори мозъчни клетки.

Откъс от книгата „Дисциплина без драма“
д-р Даниел Сийгъл и д-р Тина Брайсън

Издателска къща Хермес 

Конкурс за ДПУ

39 ДГ “Пролет” обявява конкурс за ДПУ.

Поради неявяване на кандидати, срокът за приемане на оферти се удължава.

За допълнителна информация, изтеглете обявата от ТУК!